РЕШЕНИЕ
гр. София, 27.08.2018 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на първи юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ХРИСТИНА НИКОЛОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 1193 по описа на СГС за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 232344 от 08.10.2017 г., постановено по гр. дело № 15638/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 36 състав, е уважен предявения от Б.Б.М. срещу „Н.М.Г.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от от 4 999. 99 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на личния и професионален авторитет, както и в нанесен психологически и физически дискомфорт, причинени от изрази, съдържащи се в статия, публикувана във вестник „Таблоид“ от 27.02.2017 г. със заглавие „Порно компромат срещу един от лидерите на „Да, България“. Кандидат - депутат хванат на калъп в банята с мускулест ром. Съпругата на К.Т.го изловила в интимна гей-поза под душа“, а именно: че „Б.М. била потресена от разкритието, че мъжът й си пада по мъже. (...) Съпругата на К.Т.го изловила в интимна гей-поза под душа.. Неофициално се говори, че новият избраник на брюнетката имал в досието си хулигански прояви и побоища, но само за година чевръстата юристка успяла да изчисти името му“; че ищцата „ударила две по 100 за кураж“, както и че „изляла душата си в юридическата библиотека на Софийския университет“, разказвайки според твърденията в статията за „хванатия на калъп в банята с мускулест ром К.Т.“. Със същото решение ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 1400,00 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника - „Н.М.Г.“ АД, чрез пълномощника си – адв. А.И., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че показанията на разпитаните по делото свидетели не се доказвали причинени неимуществени вреди, както и че присъденото обезщетение е в завишен размер и не било справедливо, съобразно критериите посочени в ПП № 4 на ВС от 1968 г. Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявените искове, като присъди и направените разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият – ищец Б.Б.М., чрез пълномощника си – адв. Н.Х., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения и правни доводи за правилност на обжалваното решение. Моли съда да отхвърли жалбата и потвърди обжалваното решение, както и да му присъди разноски за въззивната инстанция.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази оплакванията, доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна, като настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица.
Следователно, за да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за причинени вреди, причинени при или по повод на уговорената работа, трябва в обективната действителност да са настъпили следните юридически факти (материални предпоставки): 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или накърняване на неговия телесен интегритет, респ. на неговото достойнство и чест); 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа.
В конкретния случай, с оглед характера на оплакванията в жалбата спорът между страните и само по отношение на които въззивният съд следва да се произнесе – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, се съсредоточава върху обстоятелствата дали от разпитаните по делото свидетели се установяват причинените на ищцата неимуществени вреди, съответно дали присъденото обезщетение е в справедлив размер, доколкото по аргумент от цитираната разпоредба въззивният съд проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци..
По отношение на оплакването във въззивната жалба за необоснованост на обжалваното решение, следва да се посочи, че от показанията на разпитаните по делото свидетели А.И.– съпруг и П.Г., които преценени по правилата на чл. 172 ГПК, настоящият състав на съда намира за последователни, непротиворечиви и житейски логични и кредитира с доверие, се установява, че процесната публикация е повлияла изключително негативно върху психиката на ищцата, тъй като тя е станала неспокойна, изнервена, трудно се е концентрирала. Свидетелите са категорични, че следствие на статията е бил нарушен душевният й мир и спокойствие, довело е до безсъние и притеснение върху авторитета й, от реакция на близки, колеги и студенти, тъй като М. е преподавател в университет и адвокат, както и от съучениците на детето й. Следва да се посочи, че субективните възприятия по отношение на правнорелевантните факти са формирани непосредствено от свидетелите, същите не са взаимоизключващи се, а дори напротив допълват се. Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, по делото са събрани категорични и еднопосочни гласни доказателства, които установяват по безспорен начин настъпилите неимуществени вреди, изразяващи се в душевен дискомфорт, засягане на авторитета и доброто име на ищцата.
По отношение на второто оплакване, касаещо справедливия размер на присъденото обезщетение, следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
Настоящият съдебен състав при преценка на всички събрани по делото доказателства приема, че с оглед на интензивността на засягането на честта и достойнството на ищцата, която и била злепоставена и опозорена в обществото, обстоятелството че същата е юрист и преподавател в университет, че е изпитвала неудобство и притеснение от случилото се, което е пречело на работата й, отразило се е изключително негативно върху нейното психическо и физическо състояние, както и в общуването с близки, приятели и колеги, заместващото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди значително надхвърля претендираните такива, поради което и с оглед принципа на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК предявеният иск е доказан за пълния предявен размер от 5000,00 лв.
Тъй като наведените с въззивната жалба оплаквания по правилността на обжалваното решение са неоснователни, то по изложените съображения и поради съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции и в приложение на чл. 269, изр. 2, вр. чл. 272 ГПК обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3, във вр. чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъдят реално направените разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на сумата от 1200,00 лв. по представения договор за правни услуги от 17.01.2018 г.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 232344 от 08.10.2017 г., постановено по гр. дело № 15638/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 36 състав.
ОСЪЖДА „Н.М.Г.“ АД, ЕИК*********, гр. София, ул. „*********, да заплати на Б.Б.М., ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 273 ГПК сумата от 1200,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: