Решение
№ 5853 от 05.05.2016 град София
СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 43-ти състав, в публично съдебно заседание на пети април две хиляди и петнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СЛАВА ГЬОШЕВА
при секретаря Ц. Тошева като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 8163 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, вх. № 2426/17.02.2015 г., предявена от Л. Е. К., ЕГН [ЕГН] против [фирма], ЕИК[ЕИК], издател на вестник „У”, с която ищецът е поискал от съда да осъди ответника да му заплати сумата от 10000 лева, ведно със законната лихва от датата на деликта- 31.01.2015 г. до окончателното й изплащане, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на разпространени неверни позорни, обидни и клеветнически твърдения.
Ищецът твърди, че ответникът като издател на в-к ”У.” в материал, публикуван в бр.4/31.01- 06.02.2015 г. е публикувал статия, която изнасяла в публичното пространство и направени достояние на широк кръг от хора неверни факти и обстоятелства. Сочи, че изложените твърдения в публикацията уронвали доброто му име сред близките му, както и престижа и професионалната му репутация. Написаното в статията го поставила в състояние на силно неудобство и срам във връзка с даване на обяснения за приписването му на поведение и оправдаване за деяния, които не е извършил. Претендирал е разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът [фирма] депозира отговор на исковата молба, в който взема становище за неоснователност и недоказаност на предявените искове.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, намира следното:
Не се спори по делото, че ответникът [фирма] е издател на вестник „У.“.
От представения по делото печатен материал от 18-19 страница от вестник "У.", брой от 04 - 31.01- 06.02.2015 г. се установява, че в него е публикувана статия със заглавие „К. на М. и Футболен бос в контрабанда на горива”. В същата статия са употребени и следните, посочени в исковата молба, изрази: „Адвокатът на Ц. В.- Л. К., е замесен в мащабен контрабанден внос на горива от Гърция и М.”; „Агенти на родната служба за сигурност вече разследват аферата, в която активно участие има довереникът на укриващият се от правосъдието в Б. мустакат банкер.“; „Разследването срещу Л. К. е стартирало преди около месец след сигнал в прокуратурата и в Д., че адвокатът на Ц. В. е издал фалшива банкова гаранция за 2 милиона лева на фирмите "Л. Х." и "Е. Фючер", които са регистрирали данъчно акцизни складове за съхранение на петрол в П. и С.”; „Чрез банковата гаранция менте, осигурена от Л. К. тарикатите купуват големи количества петрол от Гърция, който влиза в България чрез фирми вложителки. След това горивото се препродава по схемите "липсващ търговец" и "Данъчен салам", за да се избегне плащането на ДДС. Групата реализира печалба от около 500 000 месечно."
Видно от писмо, издадено от МВР СДВР от 30.10.2015 г. срещу ищеца Л. Е. К. е водено производство към 1993 лева и липсват последващи данни за извършени престъпления и водени проверки.
В производството са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Д. К., чиито показания съдът кредитира. Въз основа на показанията, приема за установено, че в резултат на публикацията в началото на 2015 г. ищецът се чувствал силно обиден, афектиран и депресиран. Свидетелят разказва, че ищецът отказвал да консултира клиенти.
Други доказателства по делото не са ангажирани.
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.
Разглежданият иск би бил основателен, ако ищецът докаже фактите, които попадат под хипотезата на гражданския деликт /виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди/, както и фактите, водещи до ангажиране на отговорността на възложителя –възлагане на работа от ответника на прекия причинител на вредите, причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа–чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия да се изпълнят задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (ППВС № 9/1966 г.); Преди всичко, следва да се установи противоправно поведение, тъй като само при наличието на такова, стои въпроса за обезщетяване на вредите от отговорното лице /респ. и за причинната връзка/. По принцип за да е налице противоправно поведение, то следва да е предприето въпреки установен в закон запрет за неговото извършване, който запрет охранява абсолютни субективни права, като изводът за противоправността представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Субективното отношение на възложителя не е елемент от фактическия състав. То се изисква по отношение на лицето, на което е възложена работата, като се презумира, съгласно чл. 45, ал.2 ЗЗД. Изрично следва да се посочи, че не е необходимо да се установяват конкретните лица, осъществили деянието (ППВС№7/1959г. на ВС, т.7), а само качеството им на изпълнители на възложена работа. Наличието на всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, доколкото същите представляват правопораждащи юридически факти за твърдяното право, трябва да се докажат от претедиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, при условията на пълно и главно доказване.
Не се спори по делото, че ответникът е издател на вестник „У.“ и че в брой 31.01- 06.02.2015 г. на вестник „У.” е била публикувана статия, с твърдяното от ищеца съдържание, което се установява и от представеното извлечение от печатен материал - стр.18-19 от въпросния брой. Издателят-юридическо лице носи отговорност по чл.49 ЗЗД за вредите от публикувани в изданието му материали, (Решение №340/15.07.1998г. по гр.д.№178/1997г. на ВКС, 5-чл.с-в, Решение №648/15.04.1999г. по гр.д.№ 267/1998 г. на ВКС-V г. о.), като без значение е кой точно е автора на статията, тъй като ответникът е допуснал да бъде публикувана (ППВС№7/1959 г. на ВС, т.7).
Спорно е дали сочените от ищеца думи и изрази са с такова съдържание, че да разкриват признаците на противоправност като основание за ангажиране на отговорността на ответника.
Свободата на печата и средствата за масова информация, както и правото на мнение и на търсене и разпространяване на информация са защитени от чл. 40, ал. 1, чл. 39, ал.1 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията на Република България. Според чл. 39, ал. 1 от Конституцията всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Пределите на законосъобразно упражняване на това право са определени в разпоредбата на ал. 2 на чл. 39, според която същото не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. В същия смисъл е и нормата на чл. 10, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, на която се позовава и ответника и според която “всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от границите. Според ал. 2 на чл. 10 “ползването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието”.
В контекста на изложеното, предмет на преценка при правомерността на процесните изрази от публикацията следва да бъде съпоставката между правото на защита на честта и доброто име на ищеца по чл.32 КРБ и свободата на печата гарантирана чл. 40, ал.1 КРБ. Намеса в тези права и тяхното ограничаване е допустима само в изрично посочени случаи, включително за защита на правата и доброто име на другите (чл. 39, ал.2 и чл.41, ал.1, изр.ІІ КРБ); между двете конституционно защитени ценности (свободата на печата и защитата на доброто име) няма йерархично подредба по значимост, а изключенията при ограничаването на правото на мнение и информация следва да се тълкуват ограничително (така-Решение №7/04.06.1996 г. на КС по конст.дело №1/96 г., мотиви-раздел ІІ, т.7 и раздел ІІІ, т.1.). От изложеното следва, че едно изявление е противоправно само доколкото накърнява доброто име на адресата му в обществото и доколкото това изявление не е вярно.
Правото на чест и достойнство на личността е правно значима ценност, която е защитена от законоустановения ред в държавата като субективно право от категорията на абсолютните права (арг. и от чл.32, ал.1 от Конституцията).
Разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление е противоправно деяние – клевета (чл.147, ал.1 от НК). С това деяния се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му, неговата самооценка. За да е налице „клевета” от обективна страна се изисква да са засегнати обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността на доброто име на човека в обществото, на положителната обществена оценка за личността. Изпълнителното деяние може да се осъществи както чрез разгласяване на неистинско позорно обстоятелство за пострадалия, така и чрез приписването му на неизвършено от него престъпление. Разгласяването е довеждане до знанието на трето лице на определено несъществуващо позорно обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното обстоятелство е твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в обществото. Твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. Освен това обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. Втората форма на изпълнителното деяние е приписване на пострадалия на неизвършено от него престъпление. При тази форма на клевета деецът твърди пред трето лица, че последният е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил.
Противоправно деяние е и обидата, като тя ще е налице, ако се каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие (чл. 146, ал. 1 НК). Унизителният характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. Обидата може да се осъществи, както устно, така и писмено, като е необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Само по себе си, обаче, мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу някого, не осъществява престъпния състав на обидата. В този смисъл следва да бъде направено разграничението между отрицателното мнение, което по същество представлява критика на някого и обидата. За да е налице обида, следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични. Следователно обидата е лично унизяващо отнасяне към някого. Докато мнението представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и събития.
Разграничителния критерий между двата вида деяние е изяснен от теорията и практиката, и това е характерът на информацията, отнасяща се до пострадалия. В първия случай деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел. При клеветата не се дава личностна оценка на пострадалия, а се разпространяват позорни обстоятелства за честта му, които не са истински или му се преписва престъпление, което не е извършил.
От изложеното следва, че при преценка основателността на предявения иск, на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай, че същите са неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране отговорността на ответника. Мненията и оценките от своя страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират отговорността на дееца, само ако представляват обида. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени с постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, съставляващи задължителна съдебна практика(решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., ГК, ІV ГО, на ВКС; решение № 86 от 29.012010 г. по гр. д. № 92/2009 г., ГК, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ГК, ІV ГО на ВКС и др.). Съдът е длъжен във всеки конкретен случай да подложи на изследване и преценка дали конкретно изказване или публикация с негативно спрямо засегнатото лице съдържание освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт. Само при наличие на твърдение за факт, което е невярно, следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, дали съставлява злоупотреба с право извън горепосочените нормативно установени предели.
Относно сочените от ищеца като думи и изрази:
В настоящия случай, съдът приема, че в изразите: „Адвокатът на Ц. В.- Л. К., е замесен в мащабен контрабанден внос на горива от Гърция и М.”; „Агенти на родната служба за сигурност вече разследват аферата, в която активно участие има довереникът на укриващият се от правосъдието в Б. мустакат банкер.“; „Разследването срещу Л. К. е стартирало преди около месец след сигнал в прокуратурата и в Д., че адвокатът на Ц. В. е издал фалшива банкова гаранция за 2 милиона лева на фирмите "Л. Х." и "Е. Фючер", които са регистрирали данъчно акцизни складове за съхранение на петрол в П. и С.”; „Чрез банковата гаранция менте, осигурена от Л. К. тарикатите купуват големи количества петрол от Гърция, който влиза в България чрез фирми вложителки. След това горивото се препродава по схемите "липсващ търговец" и "Данъчен салам", за да се избегне плащането на ДДС. Групата реализира печалба от около 500 000 месечно." съдържат достатъчно информация, която е поднесена като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти. Соченото в статията, че ищецът участва в "схеми" за купуване и препродаване на петрол с цел избягване на плащане на ДДС несъмнено представляват позорни обстоятелства, които са от естество да накърнят доброто име на ищеца в обществото.
За да е осъществен деликт, законът изисква неистинност на разгласеното обстоятелство и тази неистинност е елемент от фактическия състав на нарушението, без наличието на който деликтът не следва да се смята за извършен. Ако разгласеното позорно обстоятелство е истина, деянието е „несъставомерно“ (в този смисъл ТР 12/71г. на ОСНК). В конкретния случай съдът приема, че събраните по делото доказателства не установяват истинност на посочените обстоятелства. Не са ангажирани доказателства за верността на изнесената в печатното издание информация и че същата е резултат от добросъвестно журналистическо разследване. Такъв извод не може да се направи и от самата статия, вкл. и от публикуваните в нея снимки, поради което съдът приема и че тези обстоятелства са неистински.
Съдът приема, че по делото бяха доказани и твърдените неимуществени вреди за ищеца и причинната им връзка с приетите за позорни изрази. От показанията на свидетеля Д. К., които съдът кредитира, като последователни, непротиворечиви и почиващи на непосредствени впечатления, се установи, че след процесната публикация К. бил силно обиден, афектиран и депресиран. Отказвал да консултира клиенти. Работата на ищеца не вървяла, като последвал спад от ангажименти. С оглед на изложеното, съдът приема, че от процесните приети за позорни изрази са настъпили преки и непосредствени неимуществени вреди за ищеца и отговорността на ответника следва да бъде ангажирана. Що се отнася до размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът намира следното: Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са видът и обемът на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността им, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за търпените от ищеца вреди, в каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република България. Като съобрази всички тези критерии, настоящата инстанция намира за справедливо обезщетение в размер на 3000 лева. Предявеният иск следва да се уважи до този размер, а за разликата до пълния предявен размер, искът следва да се отхвърли като неоснователен.
Относно разноските:Ищецът е направил искане за присъждане на разноски и е представил доказателства за извършени такива. При този изход на спора, на ищеца следва да му се присъди сумата от 120 леваот общо направените разноски в размер на 400 лева, съгласно представен списък.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 43 състав
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на Л. Е. К., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.2, на основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД, сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от това, че на стр. 18-19 в брой бр.4/31.01- 06.02.2015 г. на вестник „У.“, ответникът публикувал изразите: „Адвокатът на Ц. В.- Л. К., е замесен в мащабен контрабанден внос на горива от Гърция и М.”;„Агенти на родната служба за сигурност вече разследват аферата, в която активно участие има довереникът на укриващият се от правосъдието в Б. мустакат банкер.“; „Разследването срещу Л. К. е стартирало преди около месец след сигнал в прокуратурата и в Д., че адвокатът на Ц. В. е издал фалшива банкова гаранция за 2 милиона лева на фирмите "Л. Х." и "Е. Фючер", които са регистрирали данъчно акцизни складове за съхранение на петрол в П. и С.”; „Чрез банковата гаранция менте, осигурена от Л. К. тарикатите купуват големи количества петрол от Гърция, който влиза в България чрез фирми вложителки. След това горивото се препродава по схемите "липсващ търговец" и "Данъчен салам", за да се избегне плащането на ДДС. Групата реализира печалба от около 500 000 месечно.", както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 120 лева – разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯиска по чл. 49, във вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД, за разликата над 3000 лева до пълния предявен размер от 10000 лева, като неоснователен.
РЕШЕНИЕТОподлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: