Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание, състояло се на първи ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ М.А
Мл.с. МАРИЯ ДОЛАПЧИЕВА
При секретаря Н.С. като разгледа докладваното от съдия МарК.ва в гр.д.№ 7618 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и след.ГПК /въззивно обжалване/.
С решение № 2307 от 10.03.2016 г., постановено от СРС, ГО, 85 състав по гр.д.№ 9438 описа за 2015 г.:
ОСЪЖДА „А.К.“ ООД да заплати на Н.К.Г., сумата от 3 500 лева - представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от публикуване на снимка на ищеца в публикации от 24.11.2014г., от 28.11.2014г., от 30.11.2014г., от 01.12.2014г., от 02.12.2014г., и от 20.01.2015г. в електронното издание на в.“В.“, ведно със заК.нната лихва върху сумата от 23.02.2015г. до оК.нчателното й плащане, като за разликата до пълния му предявен размер от 5 000 лева /предявен като частичен иск от 50 000 лева/, ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен;
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Н.К.Г., срещу Л.Л.П., иск да му заплати солидарно с „А.К.“ ООД, сумата от 5 000 лева /предявен като частичен иск от 50 000 лв./ представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди във връзка с публикациите от 24.11.2014г., от 28.11.2014г., от 30.11.2014г.,от 01.12.2014г., от 02.12.2014г., и от 20.01.2015г. в електронното издание на в.В., ведно със заК.нната лихва върху сумата от 23.02.2015г. до оК.нчателната й плащане, като неоснователен.
По разноските:
ОСЪЖДА „А.К.“ ООД да заплати на ищеца, сумата 980.00 лева разноски по делото; ОСЪЖДА ищеца да заплати на „А.К.“ ООД сумата от 90.00 лева - разноски по делото; ОСЪЖДА ищеца да заплати на Л.Л.П., сумата от 300 лева - разноски по делото.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел че в съдържанието на статиите не се съдържат твърдения, уронващи престижа и доброто име на ищеца. Статиите отразявали недоволството на работниците от неизпълнение на поети към тях задължения и пресъздавали обективно случващото се в този период. Установено било по делото, че възнаграждения не са им изплащани, въпреки извършената от тях работа, както и, че едва след намесата на ищеца се стигнало до удовлетворяване на исканията им. В статиите била огласена обществена информация, важна за жителите на П. и целта й била да се разгласи тази информация, а не опозоряване личността на ищеца. В настоящия случай, нито един от използваните в статиите и сочени от ищеца изрази не съдържал твърдение и не разгласявал никаква информация за К.нкретни обстоятелства, поради К.ето обективно с тях не могло да се припише престъпление. Всъщност, ищецът въвеждал като основание за ангажиране отговорността на ответника субективния си прочит, собственото си възприятие и тълкувание на статиите. Съгласно константната съдебна практика на ВКС, начинът на мислене не можел да е основание за деликтна отговорност, тъй като резултатите от него били нееднозначни и не подлежали на доказване. Същественото в случая било, че всички изрази, използвани в статиите, не съдържали никакви К.нкретни или поддаващи се на конкретизация факти, които да изпълнят съдържанието на обективните признаци на което и да е престъпление. Освен това, че в статиите не били разгласени позорни обстоятелства, а по - скоро била изложена негативна оценка за ищеца. От това отрицателно за него мнение ищецът обяснимо се бил почувствал засегнат. Но само по себе си, мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу някого, не съставлявало деликт, а представлявало упражняване на гарантирани от Конституцията права. Поради това съдът приема, че отговорността на ответника – юридичесК. лице не може да бъде ангажирана за публикуваните и сочени в исК.вата молба статии. Поради това СРС е приел, че отговорността на ответника – юридичесК. лице не може да бъде ангажирана за публикуваните и сочени в исК.вата молба статии.
Отговорността на издателя „А.К.“ ООД, обаче следвало да бъде ангажирана за публикуваните снимки на ищеца в издавания от него вестник и поддържания от него електронен вариант на изданието. Това било така, защото съгласно чл.32, ал.2 КРБ „никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи”; правото на зачитане на личния живот било гарантирано и с чл.8, §1 ЕКПЧ.
Заснемането на ищеца и публикуването на негови снимки в издавания от ответното дружество вестник било извършено без съгласието на ищеца-наличието на такова съгласие не се предполагало, а следвало да се установи от ответната страна, което не било направено по делото. Без значение било дали снимките са направени явно или не, след като за самото им изготвяне липсвало съгласие на заснеманото лице. По делото нямало доказателства ищецът да е дал съгласие за извършването на снимките, публикувана във вестника, издаван от ответното дружество.
При установената противоправност на заснемането на ищеца и публикуването на негови снимки, вината на прекия извършител на деянието под формата на непредпазливост се предполагала (чл.45, ал.2 ЗЗД) и съответно тя не следвало да се доказва, като тази презумпция не била опровергана. Съдът е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, произтичащи от заснемането и публикуване на снимката му, доколкото и самото осъзнаване от едно лице на обстоятелството, че определено негово право е нарушено представлявало неприятно и фрустриращо преживяване и само по себе си подлежало на обезщетяване, съобразно критериите на чл.52 ЗЗД. С оглед на доказването на част от твърдените неблагоприятни последици от процесния деликт, известността на ищеца сред сравнително широк кръг от хора с оглед професионалната му дейност, както и обстоятелството, че статиите със снимките продължавало да са публикувани в електронната версия на вестника, СРС е определил сумата от 3 500,00 лв. за справедливо обезщетение за неимуществени вреди от публикуването на снимката на ищеца. Ответникът дължал и законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане.
Предявеният срещу Л.Л.П. иск бил неоснователен, защото отговорност за вреди от лично поведение се носела тогава, когато това поведение е противоправно, виновно и когато в причинна връзка от него са произлезли вредите, чието обезщетяване се претендира, като задължението за поправяне на вредите било за този, който е осъществил действия с горните характеристики. Отговорност за вреди от чуждо поведение, когато те са настъпили при и по повод извършване на определена работа, носел този, който е възложил извършването на работата. В случая нито главният редактор, нито друго лице на ръководна длъжност в печатно издание, бил работодател на журналистите в изданието. Те не били възложители на тяхната работа, тази работа се възлагала от лицето, което се явявало издател. Затова нито главният редактор, нито друго лице на ръководна длъжност за конкретно издание можело да бъде държано отговорно за изнесената от журналист информация, когато тя е невярна, на основание , такава отговорност носел издателят. Главният редактор или друго лице на ръководна длъжност в издание можел да отговаря само за собственото си виновно и противоправно поведение - т.е. доколкото в конкретния случай се установило, че разпространяването на клеветническа информация се дължи на негови, а не на автора на статията, действия. Такъв например би бил случаят, в който против волята на автора на статията главният редактор или друго лице на ръководна длъжност в издание внесе в съдържанието й злепоставяща определени субекти информация, защото в този случай разпространител на тази информация (въпреки формалното авторство на статията) би се явил главният редактор, а не журналистът. Такъв би бил й случаят, в който въпреки съзнанието за неверност на информацията в статията, главният редактор или друго лице на ръководна длъжност в изданието разпореди публикуването й. Но за изготвен от друго лице материал, който е публикуван без намеса и който съдържа клеветническа информация, главният редактор или друго лице на ръководна длъжност в изданието не отговаряла нито по реда на чл. 45, ал.1, нито по реда на чл.49 ЗЗД . В случая от ответницата се търсела отговорност в качеството й на редактор на в.В.. От събраните по делото доказателства се установило единствено, че ответницата е главен редактор на вестника, като не било доказано същата да е участвала при изготвянето на статиите. По делото не било установено авторството на журналистическите материали, нито ответницата да е техен автор. Не били ангажирани от ищеца доказателства, от които да се установи участието на ответницата в създаване на текста на статиите, обект на производството по настоящото дело-нито като автор, нито като съавтор, нито били събрани доказателства тя да е лицето подбрало и подредило журналистическите материали в тях. Поради липсата на данни за извършени лично от ответницата действия по съставяне и публикуване на статиите, тя не можела да отговаря за каквато и да било невярна информация, съдържаща се там. Същевременно, тя не отговаряла и при условията за чуждо поведение - на авторите на събраните в брошурата статии, тъй като не била възложител на създаването им по смисъла на закона-такъв бил само издателят. Затова и СРС е приел, че по отношение на Л.П. не са налице предпоставки за ангажиране на отговорността й за вреди било по чл. 45, било по чл.49 ЗЗД и предявеният срещу нея иск за обезщетение за вреди е бил отхвърлен.
Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни жалби от:
1-Н.К.Г., ищец пред СРС. Решението се обжалва в частта, в която претенциите са отхвърлени срещу Л.Л.П.. Счита, че ответницата следва да носи отговорност, защото статиите, цитирани в исковата молба нямали посочен автор. В такива случаи по правилата на т.3.2 от Професионалния кодекс на българските медии, статиите без име на автора се смятали за редакторски. Затова след като статиите изнасяли невярна и непроверена злепоставяща информация, то за ответницата възниквала отговорност и то за собствено противоправно поведение, а не за чужди действия. П. следвало до носи отговорност и затова, че е допуснала публикация без да провери достоверността на информацията. Въпреки отговора на ищеца, че се публикува невярна информация, главния редактор /ответницата/ допуснала и продължила да публикува информация. Тя била и допуснала публикуването на снимки без негово знание и съгласие. Неправилно СРС бил приел, че публикуваната информация е вярна и незлепоставяща ищеца. Това било така, защото ищецът под никаква форма – лично или чрез представлявано от него дружество не бил ангажиран с ремонтните дейности на площада в гр.П.. Ищецът нямал никаква връзка с управлението или собствеността на дружеството, ангажирано с изпълнението на площада в гр.П.; нито бил посещавал площада; не познавал финансовите и технически параметри на обекта; не бил наемал работници за изпълнение на обекта, респ. не бил поемал задължения за заплащане на заплатите на работниците. Твърди, че в статиите били замесени и цитирани лица, които ищецът не познавал и нямал нищо общо. Преди публикуването на статиите не била взета неговата гледна точка, както и не били извършени елементарни проверки. По делото не бил разпитан нито един работник във връзка с твърдението, че не са плащани трудови възнаграждения, нито, че е налице некачествено изпълнение на СМР. Затова следвало да се приеме, че е налице злепоставяне на ищеца. Тази невярна негативна информация изграждала негативен имидж на ищеца пред читателите на вестника. Затова и следвало да бъде ангажирана отговорността по чл.45 ЗЗД на главния редактор на в.“В.“. Ответницата била допуснала и нарушение на т.2.2 и т.1.1. от Професионално етичния кодекс на българските медии.
Иска се съдебното решение да бъде отменено в тази му част и вместо това да се постанови друго, с което претенцията да бъде уважена. Претендира разноски.
От ответниците /пред СРС/ „А.К.“ ООД и Л.Л.П. отговор по тази въззивна жалба не е постъпил. В хода по същество излагат становище за неоснователност на въззивната жалба. Счита, че в случая след като се касаело за обществена поръчка пресата била реагирала напълно адекватно. В този смисъл била практиката на националния съд и на ЕСПЧ. Сочи, че „Г. х.“, което се управлявало от ищеца и това-изпълнител на обществената поръчка били свързани лица; съдружниците в „Г. И.“ му били син и дъщеря. Това се установило от Търговския регистър. В случая ставало въпрос за семеен бизнес и съвсем логично било ищецът да отговаря за всичко, което се случва в тези дружества.Считат, че ищецът е имал достатъчно влияние върху изпълнителя на строежа – дали да забави или не заплатите на работниците на строежа. Сочи, че след намесата на пресата ситуацията се била променила; това била и целта на статиите.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивника е бил уведомен на 24.03.2016 г. Въззивната жалба е подадена на 25.03.2016 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
2-от „А.К.“ ООД и Л.Л.П. ответниците /пред СРС/. Сочи, че никъде ищеца не се бил оплаквал, че е претърпял вреди от публикуването на снимката му. Затова считат, че СРС се е произнесъл по непредявен иск. Освен това снимката била представителна и била изпратена в редакцията от дъщерята на ищеца. Сочи, че нямало публикация на 24.11.2014 г., а на 25.11.2014 г., нямало такава на 20.01.2015 г., на 21.01.2015 г.
Иска се да бъде отменено обжалваното решение изцяло. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от Н.К.Г., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на решението на СРС в частта, в която претенцията е уважена. Сочи, че снимката и текста представлявали едно цяло. Безспорно било, че снимките са публикувани без знанието и съгласието на ищеца. Счита, че чрез снимките информацията била достигнала по-лесно до читателите. В хода на делото по никакъв начин не било доказана връзката на ищеца с ремонта на площада в гр.П.. Повтарят се доводите във въззивната му жалба. Невярно било, че две от статиите не били публикувани на посочените в решението дати- на тези дати статиите били поместени в интернет страницата на вестника. По този начин информацията била достигнала до по-голям кръг от хора с което съществено били засегнати честта и доброто име на ищеца. Не било вряно, че снимката била изпратена в редакцията от дъщерята на ищеца. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивника „А.К.“ ООД е бил уведомен на 03.05.2016 г., а въззивницата П. – на 22.03.2016 г.
Въззивната жалба е подадена на 04.04.2016 г./по пощата/, следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес на „А.К.“ ООД от обжалване на решението в частта, в която претенциите срещу дружеството са били уважени .
Следователно въззивната жалба в тази й част е допустима.
3- насрещна въззивна жалба от Н.К.Г.. Решението се обжалва в частта, в която е отхвърлен иска срещу „А.К.“ ООД за сумата над 3 500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв., частично от общо 50 000 лв. Сочи, че неправилно ответникът бил осъден само за публикуването на снимката на ищеца. Неимуществените вреди били нанесени и от публикуваната във вестника невярна информация, която накърнявала честта и доброто му име в обществото. Сочи, че решението било постановено в разрез със събраните по делото доказателства. Констатациите на съда не кореспондирали с приетите доказателства. Повтарят се доводите от въззивната жалба. Сочи, че ищеца се бил оттеглил от строителния бизнес и понякога предоставял консултантски услуги само като експерт. Това се установило от разпита на свидетеля Станков.
Иска се решението да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенцията му да бъде уважена до сумата в размер на 5000 лв., предявена частично от 50 000 лв.Претендира разноски.
От ответниците /пред СРС/ „А.К.“ ООД и Л.Л.П. отговор по тази въззивна жалба не е постъпил. В хода по същество излагат становище за неоснователност на насрещната въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
Видно от представената по делото призовка, препис от въззивната жалба е връчена на 06.06.2016 г. Насрещната въззивната жалба е подадена на 20.06.2016 г. /по пощата/, следователно същата е в срока по чл.263, ал.2 във връзка с ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно насрещната въззивна жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Относно довода за частична недопустимост на така постановеното съдебно решение:
В исковата молба се твърди, че в периода 24.11.2014г. до 20.01.2015г. в електронното издание на в.“В.“ са публикувани статии със снимки на ищеца, уронващи честта, достойнството и доброто му име в обществото, тъй като внушавали, че ищеца чрез контролирани от него строителни дружества, не заплаща дължими заплати на работниците, ангажирани с изпълнението на строителен обект в гр.П.- ремонт на площада в града, вследствие на което се стигнало до напускане на работниците и прекъсване работата на обекта. Твърди се, че ищеца под никаква форма- лично или чрез представлявано от него дружество не е ангажиран с ремонтните дейности на площада в гр.П.. Ищецът не бил посещавал и обекта – нито лично, нито като представител на строително дружество. Сочи се, че била нарушена добрата журналистическа практика като се публикувала непроверена и неверна информация. Отговорът му не бил публикуван. Изрично е посочено, че за създаването, използуването и публикуването на снимките ищеца не бил дал съгласие. Същевременно се сочи, че ищецът е публична личност с градена и утвърдена през годините репутация и имидж, а в статиите бил наречен „строителен бос“, което определение според него съдържало негативни елементи. Правели се намеци за кражби и присвояване на европейски средства. Посочено е, че чрез допускането да се публикува информация с невярно съдържание главния редактор е нарушил конституционните му права на чест, достойнство и добро име в обществото, които били по-висша ценност от правото на информация по чл.10 от КЗПЧ, арг. се с чл.57, ал.2 КРБ. От главния редактор били допуснати нарушения на т.2.2,т.2.4,т.3.2 и т.1.1 от Професионалния етичен кодекс на българските медии. Неимуществените вреди се изразявали до преживени от ищеца психични страдания, които били повлияли отрицателно на взаимоотношенията му, накърнили самооценката и обществената оценка за личността му, засегнали доброто му име в обществото и доверието на околните около него. Счита, че е налице виновно поведение на ответниците. В резултат на преживения стрес бил получил хипертонична криза и му била препоръчана хоспитализация. Тези претърпени вреди оценява на 50 000 лева, от които претендира 5 000 лева.Претендира се солидарна отговорност.
Следователно от една страна снимките като придружаващи статиите са неразделна част от същите, от друга е налице изрично оплакване от страна на ищеца по отношение публикуването на същите. При това положение налага се извод, че обжалваното решение по отношение на разглеждане, респ. присъждане на обезщетение за публикуването на снимките на ищеца не е недопустимо като постановено по непредявен иск; този довод на ответниците е неоснователен.
По основателността на претенциите:
Първият въпрос, който настоящата инстанция счита, че следва да бъде изяснен е представлява ли така поднесената информация, уронваща престижа и доброто име на ищеца.
Съгласно член 10 от ЕКЗПЧОС, т.1 всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от границите.
Свободата на изразяването на мнение представлява една от основите на демократичното общество и е едно от съществените условия за неговото развитие, както и за реализацията на всеки отделен индивид. Свободата на изразяването на мнение се прилага не само по отношение на "информация" или "идеи", които се възприемат благосклонно или които се разглеждат като безвредни или са обект на безразличие, но също и по отношение на тези, които обиждат, шокират или смущават. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и либерализма, без които нито "едно демократично общество" не би могло да съществува.
Съгласно чл. 147 НК клеветата представлява разгласяване на позорно обстоятелство за другиго или приписване на престъпление, което съгл. чл. 148, ал. 1, т. 2 също може да бъде разпространена чрез печатно произведение или по друг начин.
Според задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 и сл. ГПК с решение № 242 от 06.04.2010 на ВКС по гр. д. № 4431/2008 г., ІV г.о., при деликта съставомерно е виновно противоправно деяние на дееца по отношение на пострадалото лице, на което е причинена вреда, като не е необходимо противоправното поведение да е установено с влязла в сила присъда, за да се ангажира деликтната отговорност за обезвреда.
При иска за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, чийто предпоставки са различни от тези в наказателното производство, за да бъде основателен този иск следва да се установи, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка се доказва във всеки конкретен случай като тежестта на доказване е върху този, който я твърди. Вината се предполага до доказване на противното, а останалите предпоставки - противоправно деяние и вреда подлежат на установяване от ищеца.
В случая от ищеца се претендира солидарна отговорност и такава при основателност на иска би била налице, защото публикуваните материалинямат посочен автор, поради което ответниците - в качеството на Главен редактор и издател на вестника би следвало да носят отговорност за верността на написаното. Като издател на вестника ответникът ООД определя характера и съдържанието на публикуваните материали, има качеството на възложител на работа и носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД за претърпените от ищцата неимуществени вреди. Издателят на печатно произведение носи отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител на друго лице на работата по съставяне на печатни материали, за вредите, причинени при изпълнението на тази работа, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 404 ОТ 13.07.2010 Г. ПО ГР. Д. № 907/2009 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС.
Задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК, съдържаща се в решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. на ВКС, ІV г.о., приема, че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, като те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако позорят адресата и са неверни. Оценките/мненията/ не подлежат на проверка за вярност, тъй като те не представляват конкретни факти от обективната действителност. В този смисъл е и решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ІV г.о. , в което е прието, че оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. 3а вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не и оценката на фактите. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Такива оценки не могат да ангажират отговорността на автора им за обезщетяване на причинени неимуществени вреди на адресата, ако не засягат достойнството на личността (т.е. ако не съставляват обида).
В разглеждания случай предоставената на читателите информация е в съответствие с изискванията на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ, в който е прокламиран принципа за свобода на словото. Този принцип се изразява в това че всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово-писмено или устно чрез звук, изображение или по друг начин.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС относно това, че в случая се касае до обществена информация- не се спори по делото, че ремонта на площада в гр.П. е възложен по реда на обществената поръчка, т.е. касае се до дейност със сериозно обществено значение и въпрос, който има отражение върху по-голяма част от българското общество и е обект на обществено внимание относно това как се усвояват средствата. При това положение лице, което участва в осъществяването на тези дейности става обект на обществен интерес и по отношение на неговата личност допустимите коментари и оценки са повече от тези, които се налагат да търпи всеки друг гражданин. Съответно журналистите и издателите имат основание да търсят данни за тази дейност и лицата, които я извършват, да дават информация за нея и да изразяват мнението си доколко действията на тези лица са благоприятни за обществото или му вредят. Изразните средства, с които мнението е обективирано, се избират свободно от автора му и той не е ограничен по никакъв начин, освен от разпоредбата на чл. 39, ал. 2 от Конституцията на Република България. В случая нарушение на тази разпоредба няма, защото използваните изрази не са обидни, а са израз на оценката на дейността, която ищецът извършва и внушава мнението на автора на статията, че този процес е с неблагоприятен резултат за гражданите на гр.П., респ. за работниците, извършващи СМР по конкретната обществена поръчка. Следва да се отчете факта, че името на ищеца /по-скоро фамилията Г./ се свързва именно с дружествата, съдържащи тази фамилия в наименованието си, вкл. и тази, осъществяваща обществената поръчка за ремонт на площада в гр.П.. След служебно извършена проверка в Търговския регистър настоящата инстанция констатира, че ищецът фигурира като управител, представител, член на съвета на директорите, на надзорен съвет, съдружник или ликвидатор в 41 дружества /част от които с променено наименование в течение на времето/ и същевременно е регистриран и като ЕТ. Като предмет на дейност е вписана и строителна дейност в страната и чужбина. Разбра се по делото, че на името на сина /Л.Н. Г./ и дъщерята / Р.Н.Г.-В./ на ищеца също има регистрирани дружества с предмет на дейност – строителство като едно от дружествата извършва ремонта на площада в гр.П.- „Г. И.“ ЕООД /същото участва в „Обединение П. 2013 г.“, видно от доказателствата, представени на л.390 и следв. от община П. във връзка с обществената поръчка/. Регистриран е и „Г. Х.“ АД, в чийто Съвет на директорите влизат К.Н. Г., В.Б.Г. и Р.Н.Г.-В., т.е. действително се касае до „семеен бизнес“, както се твърди от представителя на ответниците /пред СРС/. Седалището и адреса на управление на „Г. И.“ ЕООД се намира в бизнес сграда „Г. Х.“. Буди съмнение, че ищеца не би оказал съдействие като консултант, какъвто твърди, че е, на дъщерята и сина си.
Наред с това в масовото съзнание на обикновените граждани отъждествяването на търговското дружество с лицето, което го управлява, е обичайно. Епитетът „строителен бос“ означава човек с влияние в строителния бизнес, което с оглед горе извършената служебна проверка в търговския регистър се оказва, че действително е така.
От показанията на свидетеля М. се установява, че самите работници, извършващи СМР на площада, са посочили на екипа на вестника, че работодател им е Н.Г., т.е. ищеца. Въззивната инстанция счита, че показанията следва да бъдат кредитирани, тъй като свидетелят е бил шофьора, който е откарал екипа на място на протеста- пред общината на гр.П./виж л.383 по делото пред СРС/.
Действително, с оглед информацията, изнесена в статиите, тази оценка за личността на ищеца е негативна, но изразяването й не е противоправно. Тази оценка може да бъде направена свободно съгласно чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България и тя не нарушава забраната по чл. 39, ал. 2 от Конституцията на Република България, щом не са използвани обидни изрази.
Наличието на клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни - неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и да са неистински, т.е. да не съществуват в обективната действителност. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако те са обективно позорни. В случая изнесените в статиите факти не са позорни, защото не предизвикват еднозначна отрицателна оценка на обществото. В този смисъл позорността е обективно качество на твърдението и не зависи от субективното отношение на определено лице към казаното за него. Следователно, щом изнесеното обстоятелство обективно не е позорно, е без значение дали ищецът се е почувствал засегнат. Чувствата са неговото субективно преживяване, отражение на личния му мироглед и ценностна система и съществуват изцяло в неговото съзнание, но в случая по реда на деликта те не могат да бъдат възмездявани, тъй като от изложеното по-горе е видно, че поведението на ответника-деликвент не може да се окачестви като противоправно по см. на чл. 45 ЗЗД. Когато журналист цели да насочи общественото мнение към злободневни теми, той може да използува крайни, шокиращи и провокативни изразни средства, без деянието да е противоправно, респ. надхвърлянето на добрия тон, не съставлява обида или клевета, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 204 ОТ 12.06.2015 Г. ПО ГР. Д. № 7046/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, поради което и задължителна съдебна практика.
Следва да отбележим и фактът, че статиите отразяват и мнението на длъжностни лица от общината в гр.П., вкл. и кмета, във връзка с качеството на изпълнение на строежа. Самите снимки на натрошени плочки и състоянието на площада в гр.П. вследствие на извършвания строеж са красноречиви.
Що се касае до статията /л.15 по делото пред СРС/, обръщаща внимание на главния прокурор относно качеството на извършвания ремонт, то с оглед приетото в трайната съдебна практика, подаването на сигнали до институциите не осъществява елементите на престъпление; това е конституционно право на гражданите.
Допустимата журналистическа критика по отношение на публичните личност е с по-широки граници. Колкото по-известна е една личност, толкова повече намесата в частноправната сфера се налага да понася. Самият ищец още в обстоятелствената част на исковата молба твърди, че е публична личност, т.е., че е известен в обществото.
Поместената снимка на ищеца /една и съща под всички статии/ нито сама по себе си, нито в съвкупност с изложеното в статиите, внушава обективно позорни за ищеца обстоятелства. Вижда се, че тази снимка е правена в офис, т.е. на място достъпно за редица хора и показва ищеца като делови човек. Същата явно се използува от ищеца като представителна. От друга страна показването на публикувана снимка на лице, заемащо публична позиция, направена на обществено или частно събитие, не е противоправно деяние, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 369 ОТ 26.11.2015 Г. ПО ГР. Д. № 2098/2015 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС. Виж и определение № 14 от 0.01.2015 г. на ВКС, ГК, ІV-то ГО по гр.д.№ 5000 по описа за 2014 г., с което не е допуснато до касационно обжалване решението на настоящия състав по в. гр № 14937 по описа за 2013 г., разглеждащо аналогичен случай.
Претенцията на ищеца е неоснователна и на друго основание освен липсата на противоправно деяние - не е установена и причинната връзка на твърдените от ищеца негативни преживявания. Безспорно, че човек с толкова служебни ангажименти е подложен на непрекъснат стрес. Установява се и, че майката на ищеца по това време е имала сериозни здравословни проблеми с летален изход /показания на свидетеля С., л.560/.
Или с оглед горните си мотиви въззивната инстанция достига до следния извод:
Обжалваното решение се явява неправилно в частта, в която претенцията на ищеца за неимуществени вреди е уважена за сумата в размер на 3 500 лв. Решението е правилно в отхвърлителната си част.
Затова в частта, в която се: ОСЪЖДА „А.К.“ ООД да заплати на Н.К.Г., сумата от 3 500 лева - представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от публикуване на снимка на ищеца в публикации от 24.11.2014г., от 28.11.2014г., от 30.11.2014г., от 01.12.2014г., от 02.12.2014г., и от 20.01.2015г. в електронното издание на в.“В.“, ведно със законната лихва върху сумата от 23.02.2015г. до окончателното й плащане, решението ще бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенцията ще бъде отхвърлена. В отхвърлителната си част решението ще бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора на ищеца разноски не се следват и такива неправилно са му присъдени от СРС.
На ответницитте се следват разноски в пълен размер или такива сторени за адв.възнаграждение в размер на по 300 лв. СРС е присъдил такива в размер на 300 лв. на ответницата по отношение на която претенциите са изцяло отхвърлени, т.е. на нея не следва да бъдат допълнително присъждани разноски. На издателя – „А.К.“ ООД са присъдени разноски в размер на 90 лв. или му се следват още 210 лв.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника Н.Г. разноски не се следват и затова не му се присъждат.
На въззивниците /ответници пред СРС/ разноски се следват и такива видно от л.47 /по настоящето дело/ се претендират в размер на по 300 лв.- адв.възнаграждение. Данни, обаче, за извършване на такъв разход пред въззивната инстанция липсват.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 2307 от 10.03.2016 г., постановено от СРС, ГО, 85 състав по гр.д.№ 9438 описа за 2015 г., в частта, в която се: ОСЪЖДА „А.К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:*** в качеството му на издател на в.“В.“ да заплати на Н.К.Г., ЕГН **********,***, сумата от 3 500 лева - представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от публикуване на снимка на ищеца в публикации от 24.11.2014г., от 28.11.2014г., от 30.11.2014г., от 01.12.2014г., от 02.12.2014г., и от 20.01.2015г. в електронното издание на в.“В.“, ведно със законната лихва върху сумата от 23.02.2015г. до окончателното й плащане
и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.49 ЗЗД относно осъждането на „А.К.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** в качеството му на издател на в.“В.“, да заплати на Н.К.Г., ЕГН **********,***, сумата от 3 500 лева - представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от публикуване на снимка на ищеца в публикации от 24.11.2014г., от 28.11.2014г., от 30.11.2014г., от 01.12.2014г., от 02.12.2014г., и от 20.01.2015г. в електронното издание на в.“В.“, ведно със законната лихва върху сумата от 23.02.2015г. до окончателното й плащане, предявен в размер от 5 000 лева като частичен иск от 50 000 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2307 от 10.03.2016 г., постановено от СРС, ГО, 85 състав по гр.д.№ 9438 описа за 2015 г., в частта, в която са отхвърлени претенциите по чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД на Н.К.Г., ЕГН **********,***, срещу „А.К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:*** в качеството му на издател на в.“В.“ и Л.Л.П., ЕГН **********,***, в качеството й на главен редактор на в.“В.“, солидарно да му заплатят сумата от 5 000 лева - представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от публикуване на снимка на ищеца в публикации от 24.11.2014г., от 28.11.2014г., от 30.11.2014г., от 01.12.2014г., от 02.12.2014г., и от 20.01.2015г. в електронното издание на в.“В.“, ведно със законната лихва върху сумата от 23.02.2015г. до окончателното й плащане, предявен като частичен иск от 50 000 лева.
ОСЪЖДА Н.К.Г., ЕГН **********,***, да заплати на „АВС К.“, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 210 лв.- представляваща разликата между присъдените от СРС разноски и дължимите такива пред първата съдебна инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Предявен е от Н. К. Г. срещу А. К. О. и Л. Л. П. иск с правна квалификация чл.49 от ЗЗД, вр. чл.52 от ЗЗД – за солидарното осъждане на ответниците за сумата 5 000 лв., предявен като частичен иск от 50 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди , изразяващи се в уронване доброто име на ищеца.
В исковата молба се твърди, че в периода 24.11.2014г. до 20.01.2015г. в електронното издание на в.“В.“ са публикувани статии със снимки на ищеца, уронващи честта, достойнството и доброто му име в обществото, тъй като съдържали неверни данни относно осъществяваната от ищеца дейност. Твърди се освен това, че статиите са публикувани без главния редактор да извърши необходимите проверки относно достоверността на информацията, като не е дадена и възможност на ищеца да опровергае съдържанието им. Твърди, че от това претърпял вреди, които оценява на 50 000 лева, от които претендира 5 000 лева. Претендират се разноски по делото.
Ответникът А.К. О., не депозира отговор, не взема становище по предявените искове.
Ответникът Л. П. в отговора по исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, оспорва изцяло предявените искове. Твърди, че не е налице фактическия състав, за да се ангажира отговорността й. Претендира разноски.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
Не се спори по делото и от събраните доказателства се установява, че ищецът Н. К. Г. развива търговска дейност, преимуществено в областта на строителството – проектиране и строеж на сгради с различно предназначение, строителни и ремонтни услуги. Със същата дейност се занимава и синът му - Л. Н. Г. – едноличен собственик на капитала на Г. и. Е..
На 20.01.2014г. между [община] и ДЗЗ „О. П. 2013“ е сключен договор за извършване на СМР на площада в [населено място] по проект, съфинансиран от Европейския съюз чрез Европейски фонд за регионално развитие. Дружеството – изпълнител е с управляващ Л. Н. Г., а съдружници в него са Г. и. Е., и И.п. с. АД.
Установява се и това, че в хода на извършване на строителството дружеството – изпълнител не е изплащало регулярно възнагражденията на работещите на обекта лица /в т.вр. показанията на св. М., които съдът не намира основание да не цени и възприема изцяло/.
Последователно на 24.11.2014г., 28.11.2014г., 30.11.2014г., 01.12.2014г. 02.12.2014г. и 20.01.2015г. в електронното издание на в. В. с домейн „v....com” са публикувани статии със снимки на Н. Г., както следва - убликация от 24.11.2014г., озаглавена: ’’След публикация на „В.”: Строителният бос Н. Г. долетя светкавично на площада в П. и отвори чувала с парите, разплати се с над 100 работници, в петък обеща да даде още”; публикация от 28.11.2014г., озаглавена: ’’Строителният бос Н. Г. от Б. се изгаври с работниците си в П., не им плати, разпореди по бригадира А.: Работите в събота и неделя, иначе няма да видите стотинка повече”; публикация от 30.11.2014г., озаглавена: „Гладни работници на благоевградския бизнесмен Н. Г. блокират общината днес: Не ни дават заплати, а ни карат да работим събота и неделя“; публикация от 01.12.2014г., озаглавена: „Бригадирът С. А. събра кирки и лопати от площада в П. и обяви: От тук пари няма да се вземат, Н. Г. не плаща”; публикация от 02.12.2014г., озаглавена: ”С полунаредени плочки замръзна ремонтът на площад „К.” в П., работниците на строителния бос Н. Г. от Б. напуснаха обекта”, публикация от 20.01.2015г., озаглавена: „На вниманието на главния прокурор С. Ц.: Протестиращи: Работниците на благоевградския бизнесмен Н. Г. правят на сол здрави плочки в П. и Д., сменят ги с некачествени от „Софурбан“.
Цитираните статии са възпроизведени и в печатното издание на в. В., като статиите първо се публикуват на електронния сайт на вестника и на следващия ден статиите се публикуват и в печатното издание на вестник В.. Съдържанието на някои от статиите е възпроизведено и на други сайтове като например .
Всички статии са подкрепени със снимки на Н. Г., като доказателства за негово разрешение за тяхното създаване, използване и публикуване не са представени.
Не се спори по делото, че ответникът А.К. О. е издател на в.В..., в т.ч. и на електронното му издание, а ответницата Л. П. – главен редактор.
Установява се и това по делото, че след извършените публикации, Н. Г. е посетил протестиращите работници, след което са били изплатени възнагражденията им.
Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Принципът е, че всеки носи отговорност за своите деяния, като в е предвидено изключение от общото правило. Според последния текст възложителят на работата, при изпълнение на която е настъпило непозволеното увреждане, носи отговорност, която е безвиновна и има гаранционно обезпечителна функция и не произтича от вината на възложилия работата. Съгласно разясненията, дадени в ППВС № 7/58 г. отговорността по е обективна, за чужди виновни действия и е предвидена за по - лесното обезщетяване на пострадалите.
Ангажирането на отговорността на ответника по посочения ред изисква осъществяването на противоправно причинени вреди от действия (бездействия) на лица - служители на ответника при или по повод извършване на възложена от ответника - юридическо лице работа, наличие на причинно - следствена връзка между поведението на ответника - деликвент и претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Несъмнено ответникът - издател – А. К. О. носи отговорност по чл.49 ЗЗД за вредите от публикувани в изданието му материали, (Решение №340/15.07.1998 г. по гр.д.№178/1997 г. на ВКС, 5-чл.с-в, Решение №648/15.04.1999 г. по гр.д.№ 267/1998 г. на ВКС-V г. о.).
В конкретния казус се претендират вреди, настъпили в резултат на публикувани в изданието на ответника материали – статии и снимки на ищеца.
В съдържанието на статиите обаче не се съдържат твърдения, уронващи престижа и доброто име на ищеца. Статиите отразяват недоволството на работниците от неизпълнение на поети към тях задължения и пресъздават обективно случващото се в този период. Установено е по делото, че възнаграждения не са им изплащани, въпреки извършената от тях работа, както и, че едва след намесата на ищеца Н. Г., се е стигнало до удовлетворяване на исканията им. В статиите е огласена обществена информация, важна за жителите на [община] и целта е била да се разгласи тази информация, а не опозоряване личността на ищеца.
В съдебната практика, както и в правната доктрина, принципно се приема, че клеветническите твърдения могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство, време, място, лице (явление от миналото и настоящето). Това обстоятелство следва да бъде позорно, т. е. недостойно, от гледна точка на общоприетите морални разбирания, и да предизвиква еднозначна негативна оценка на обществото, или да представлява приписване на престъпление. На следващо място, тези факти трябва обективно да бъдат съобщени, а не - да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. В настоящия случай, нито един от използваните в статиите и сочени от ищеца изрази не съдържа твърдение и не разгласява никаква информация за конкретни обстоятелства, поради което обективно с тях не би могло да се припише престъпление. Всъщност, ищецът въвежда като основание за ангажиране отговорността на ответника субективния си прочит, собственото си възприятие и тълкувание на статиите. Както е посочено в константната съдебна практика на ВКС, начинът на мислене не може да е основание за деликтна отговорност, тъй като резултатите от него са нееднозначни и не подлежат на доказване (в т. вр. Р-80-98-II). Същественото в случая е, че всички изрази, използвани в статиите, не съдържат никакви конкретни или поддаващи се на конкретизация факти, които биха могли да изпълнят съдържанието на обективните признаци на което и да е престъпление. Освен това, че в статиите не са е разгласени позорни обстоятелства, а по - скоро е изложена негативна оценка за ищеца. От това отрицателно за него мнение ищецът обяснимо се е почувствал засегнат. Но само по себе си, мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу някого, не съставлява деликт, а представлява упражняване на гарантирани от Конституцията права.
Поради това съдът приема, че отговорността на ответника – юридическо лице не може да бъде ангажирана за публикуваните и сочени в исковата молба статии.
Отговорността на издателя АВС КО О. обаче следва да бъде ангажирана за публикуваните снимки на ищеца в издавания от него вестник и поддържания от него електронен вариант на изданието.
Съгласно чл.32, ал.2 КРБ „никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи”; правото на зачитане на личния живот е гарантирано и с чл.8, §1 ЕКПЧ.
Заснемането на ищеца и публикуването на негови снимки в издавания от ответното дружество вестник е извършено без съгласието на ищеца-наличието на такова съгласие не се предполага, а следваше да се установи от ответната страна, което не беше направено по делото Без значение е дали снимките са направени явно или не, след като за самото им изготвяне липсва съгласие на заснеманото лице. По делото няма доказателства ищецът да е дал съгласие за извършването на снимките, публикувана във вестника, издаван от ответното дружество.
При установената противоправност на заснемането на ищцата и публикуването на тегови снимки, вината на прекия извършител на деянието под формата на непредпазливост се предполага (чл.45, ал.2 ЗЗД) и съответно тя не следва да се доказва, като тази презумпция не беше опровергана. Съдът приема, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, произтичащи от заснемането и публикуване на снимката му, доколкото и самото осъзнаване от едно лице на обстоятелството, че определено негово право е нарушено представлява неприятно и фрустриращо преживяване и само по себе си подлежи на обезщетяване, за което съобразно критериите на чл.52 ЗЗД. С оглед на доказването на част от твърдяните неблагоприятни последици от процесния деликт, известността на ищеца сред сравнително широк кръг от хора с оглед професионалната му дейност, както и обстоятелството, че статиите със снимките продължават да са публикувани в електронната версия на вестника, съдът намира с оглед критериите на чл.52 ЗЗД сумата от 3 500,00 лв. за справедливо обезщетение за неимуществени вреди от публикуването на снимката на ищеца.
Предявеният срещу Л. Л. П. иск е неоснователен.
Съгласно разпоредбата на всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, а съгласно разпоредбата на този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. С първата се формулират предпоставките на отговорността за лично поведение, а с втората - на отговорността за чуждо поведение.
С оглед общоприетото тълкуване на тези две разпоредби отговорност за вреди от лично поведение се носи тогава, когато това поведение е противоправно, виновно и когато в причинна връзка от него са произлезли вредите, чието обезщетяване се претендира, като задължението за поправяне на вредите е за този, който е осъществил действия с горните характеристики. Отговорност за вреди от чуждо поведение, когато те са настъпили при и по повод извършване на определена работа, носи този, който е възложил извършването на работата.
Поначало нито главният редактор, нито друго лице на ръководна длъжност в печатно издание, е работодател на журналистите в изданието. Те не са възложители на тяхната работа, тази работа се възлага от лицето, което се явява издател. Затова нито главният редактор,нито друго лице на ръководна длъжност за конкретно издание може да бъде държан отговорен за изнесената от журналист информация, когато тя е невярна, на основание , такава отговорност носи издателят. Главният редактор или друго лице на ръководна длъжност в издание може да отговаря само за собственото си виновно и противоправно поведение - т.е. доколкото в конкретния случай се установи, че разпространяването на клеветническа информация се дължи на негови, а не на автора на статията, действия. Такъв например би бил случаят, в който против волята на автора на статията главният редактор или друго лице на ръководна длъжност в издание внесе в съдържанието й злепоставяща определени субекти информация, защото в този случай разпространител на тази информация (въпреки формалното авторство на статията) би се явил главният редактор, а не журналистът. Такъв би бил й случаят, в който въпреки съзнанието за неверност на информацията в статията, главният редактор или друго лице на ръководна длъжност в изданието разпореди публикуването й. Но за изготвен от друго лице материал, който е публикуван без намеса и който съдържа клеветническа информация, главният редактор или друго лице на ръководна длъжност в изданието не отговаря нито по реда на чл. 45, ал.1, нито по реда на .
В настоящия случай е безспорно, че от ответницата Л. П. се търси отговорност в качеството й на редактор на в.В.. От събраните по делото доказателства се установи единствено, единствено че ответницата е главен редактор на вестника, като не бе доказано същата да е участвала при изготвянето на статиите. По делото не бе установено авторството на журналистическите материали, нито ответницата да е техен автор. Не бяха ангажирани от ищеца доказателства, от които да се установи участието на ответницата в създаване на текста на статиите, обект на производството по настоящото дело-нито като автор, нито като съавтор, нито бяха събрани доказателства тя да е лицето подбрало и подредило журналистическите материали в тях. Поради липса на данни за извършени лично от ответницата Л. П. действия по съставяне и публикуване на статиите, тя не може да отговаря за каквато и да било невярна информация, съдържаща се там. Същевременно, както бе посочено и по-горе, тя не отговаря и при уславията на за чуждо поведение - на авторите на събраните в брошурата статии, тъй като не е възложител на създаването им по смисъла на закона-такъв е само издателят.
Поради това съдът прие, че по отношение на Л. П. не са налице предпоставки за ангажиране на отговорността й за вреди било по чл. 45, било по , следва предявеният иск за обезщетение за вреди против нея да бъде отхвърлен.
При това положение от предявените искове следва да бъде уважен само иска по отношение на издателя на в.В. и то частично - в размер на 3.500 лв. По отношение на ответницата искът следва да бъде отхвърлен. Ответникът дължи и законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане.
При този изход на делото страните имат право на разноски.
Ищецът е извършил разходи в размер на 1 400 лева, от които следва да се присъдят 980 лева, които да бъдат възложени в тежест на първия ответник.
В тежест на ищеца следва да се възложат сторените от ответницата Л. П. разноски в размер на 300 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, както и 90 лева – част от сторените от ответника АВС КО О. разноски, съразмерно на отхвърлената част на исковите претенции.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА А. К. О., ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление ***], [жилищен адрес] да заплати на Н. К. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], сумата от 3 500 лева - представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от публикуване на снимка на ищеца в публикации от 24.11.2014г., от 28.11.2014г., от 30.11.2014г., от 01.12.2014г., от 02.12.2014г., и от 20.01.2015г. в електронното издание на в.В., ведно със законната лихва върху сумата от 23.02.2015г. до окончателното й плащане, като за разликата до пълния му предявен размер от 5 000 лева /предявен като частичен иск от 50 000 лева/, ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. К. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], срещу Л. Л. П., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], иск да му заплати солидарно с А. К. О., ЕИК[ЕИК], сумата от 5 000 лева /предявен като частичен иск от 50 000 лв./ представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди във връзка с публикациите от 24.11.2014г., от 28.11.2014г., от 30.11.2014г., от 01.12.2014г., от 02.12.2014г., и от 20.01.2015г. в електронното издание на в.В., ведно със законната лихва върху сумата от 23.02.2015г. до окончателната й плащане, като неоснователен.
ОСЪЖДА А. К. О., ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление ***], [жилищен адрес] да заплати на Н. К. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], сумата 980.00 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА Н. К. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], да заплати на А. К. О., ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление ***], [жилищен адрес] сумата от 90.00 лева - разноски по делото.
ОСЪЖДА Н. К. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], да заплати на Л. Л. П., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] , сумата от 300 лева - разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: